ИНДИЯ ПРЕЗ МОИТЕ ОЧИ - ЧАСТ I

                                                Една седмица за Индия е малко и много

Започвам този пътепис много преди самото пътуване. Знам, че е луда работа, но съм сигурна, че доста неща ще се забравят, а непрекъснато изникват нови въпроси и хрумвания.

Един ден преглеждайки пощата погледа ми се спря на оферта до Индия. Исках да отида тази есен на някое екзотично място и си мислех за Египет, но там ситуацията е доста „нажежена“ и ми беше ясно, че няма да се ходи тази година. И както се чудех, къде ще пътувам – ето я офертата. Един бърз поглед върху програмата и мисълта за Индия се загнезди в главата ми. Започнаха да изплуват множество аргументи „за“ и „против“. Дъщеря ми без много да му мисли, категорично отсече – „Тръгвай!“. Добре, но това е Индия, а не някоя позната туристическа дестинация в Европа. Е, не ми трябваше много време и на следващия ден реших – сега или никога.

И се започна голямото ровене в интернет. Започнах от блогове и пътеписи на българи. Разгледах стотици снимки. И започна да се оформя картинката, която вероятно ще се окаже бледо подобие на действителността.

Първо започнах със забележителностите, които са включени в програмата. Това са най-посещаваните места от Златния триъгълник на Индия – Делхи, Джайпур, Агра. Направих няколко файла със снимки и коментари, които дори ще взема с мен по време на пътуването. Целта ми е да не пропусна в бързината някое място от обектите, които ще посетим и после да съжалявам. А и да се запозная с историята на тези места. Когато съм с екскурзовод, трудно успявам да чуя всичко (а когато е на английски и не всичко да разбера) и в същото време да направя снимки на всичко наоколо. Затова реших „да си напиша домашното“ и да съм подготвена.

Другата част от подготовката ми е свързана с лекарствата и облекло, които да взема. Все още уточнявам списъка с медикаменти. Струва ми се безкраен. Като започнем от средства за предпазване от комари и от слънце, лекарства против повръщане и диария, продължавам през стандартните хапчета за болка и настинка и се стигне до почистващи кърпички и гелове. Сигурно багажът ми само от тях ще набъбне с килограм. Хахаха :) Облеклото също ме затруднява. Мисля да имам достатъчно на брой къси чорапки, за да ги обувам когато влизаме в обекти, в които трябва да се събуват обувките. Вероятно след това ще ги изхвърля. В някои случаи трябва да си покриваме главата или раменете, затова трябва да взема и шал. Но може да си купя и на място. Също и поне няколко найлонови торбички, в които да си прибирам обувките, докато се разхождам боса. Не бих си оставила обувките и не защото са толкова ценни, а защото само пред мисълта, че ще ги загубя или някой може да ги е обувал, цялата потръпвам. Ох пак изпадам в детайли, но по-добре е да планираш подробностите предварително, а там да се насладиш на великолепните забележителности.

Новата ми „заигравка“ е „какво мога да си купя от там?“. Много искам сари, но не знам дали ще намеря толкова голям номер блуза и долна пола. Иначе доста време прекарах пред компютъра гледайки клипчета, за това как се „облича“ сари. Иска ми се да купя шалове (всякакви) и накити. За подправките и чая още обмислям. Къна е другото, което трябва да успея да открия на място. За дъщеря ми е ясно, че ще намеря всякакви дрехи (дано уцеля качествени), но за мен се съмнявам. Сувенирите ще се опитам да не са много, въпреки, че не знам как ще се удържа. Хахаха :), а с тези само 20 кг. багаж. Е ще имам и ръчна чанта на борда, но трябва да преценя как да разпределя багажа на връщане. Ще взема лека и здрава чанта. Други интересни стоки са хомеопатични лекарства и козметика. Още се колебая и проучвам кое е добро и качествено. Набелязала съм няколко продукта на Хималая.

Дойде моментът за издаване на виза. Уж всичко проверих и подготвих, но когато отидох в Индийското посолство – „греда“. Размерът на снимките не е стандартния паспортен формат, а 5Х5см. То го пише в инчове, но кой да ги превръща в сантиметри и на кой да му дойде на ум, че искат различен формат. И тогава бегом по уличките на квартала до едно фото, което експресно направи снимки в искания формат. Фотографът беше наясно с формата, защото като чу „индийско“ посолство веднага се ориентира без да пита повече. Е, на снимките излязох не както ми се искаше (леко „сварена“ от жегата), но нямаше време за подготовка и суета. С много зор успях да се класирам да подам документите. В посолството отново ме снимаха и ми снеха пръстови отпечатъци и на десетте пръста. А за цялото удоволствие платих 105 лв. Тръгвам си с уговорката, че след 16:30 визата ще е готова. Готова, ама друг път. Тичайки да хвана края на работното им време, бивам посрещната от: „Технически проблем – утре ще са готови“. Оф! Е на четвъртото ходене, на другия ден след обяд си получих „историческата“ виза. Прибирам се към вкъщи и си мисля: „Свиквай, в Индия никой не си дава зор. И да бързаш и да не бързаш – това е положението.“

Сега вече мога да се съсредоточа върху програмата, но какво беше учудването ми, когато установих, че от предварителната програма посещението ни ще бъде с един ден по-малко. Неприятно се изненадах, защото това още повече скъсява престоя, но си викам: „Не се знае дали няма да искам по-бързо да се прибера“. Доста разнопосочни отзиви чета за Индия и ще видя аз как ще я възприема.

Вече имаме програма. В Истанбул ще имаме по 8 часа престой и на отиване и на връщане. Маршрутът в Индия е Делхи - Агра - Джайпур. Две нощувки (като първата е кратка, защото според полетното ни разписание ще пристигнем в 5 ч.) в Делхи, една в Агра, две в Джайпур и последната пак в Делхи (отново кратка, само до 2:30 ч., тъй като полета ни е много рано в неделя сутринта).

Хотелите са определени. Ще видим на място дали са добри. От прегледаното в интернет първото ми впечатление е, че хотелът в Джайпур не е много добър, но дано не е така.

Сега остана багажа и с „Бога напред“. Очаква ме интересно пътуване.

И така, дойде денят за заминаване – 16.09.2013 г. Още в 7:30 бях на аерогарата – Терминал 2, чекирах се и побързах да намеря ВИП салона. Честно казано, очаквах повече. Три вида соленки и три вида сладки, не са ВИП сървиз. Една дама, заяви, че е на самообслужване и дори сами трябваше да влезем „зад бара“. Имаше само един компютър, но нета беше много бърз. Кафето беше от машините на „нес“, за експресо може да си мечтаем. Алкохола не го погледнах, все пак беше 8:00 сутринта. Знам, че съм критична, но всички са го „ударили през просото“. Надявах се Турските авиолинии ще се представят по-добре. Полетът от София до Истанбул е сравнително кратък и стюардесите едвам успяха да сервират и се наложи да приберат платата след не повече от десет минути. Продължихме по програмата, а тя предполагаше обиколна екскурзия на Истанбул. Първото препятствие беше да напуснем летището. Такова стълпотворение на паспортния контрол не бях виждала. „Упражнението“ ни отне около 30-40 мин. 

Истанбул от самолета

Взехме метро и трамвай до центъра. Така и не разбрах защо транспортът до обяд беше безплатен, но в резултат на това беше препълнен. Успяхме да се качим едва на четвъртия трамвай. Този път Истанбул ми се стори доста по-мръсен от обикновеното, имаше много строежи и реконструкции. За съжаление не беше добро попадение и на заведение, в което хапнахме. Все пак се разходихме и разнообразихме. Връщането към летището беше много по-спокойно, вече се плащаше и навалицата беше намаляла. Но цената не билетчето много се е повишила – 3 лири. Изуми ме!

Истанбул – „Света София“

На аерогарата същото стълпотворение от хора всякакви, багаж, колички, общо взето  - лека лудница. След поредната „гъчкана“ на гейта, вече сме в самолета. Очаквах да е по-удобен. И за мой късмет мониторът пред мен не работи. Веднага казах на стюардесата, тя си записа и каза, че ще го оправят. Няколко пъти по време на полета им напомних, но така и не успяха да го оправиха, затова ми предложиха да се преместя. Приех, при условие, че мястото няма да е на средна седалка. Стюардесата ме изпрати на 21 D и изчезна. Отивам аз и заварвам един индиец, който спи на две седалки и с краката на облегалката, която аз ще ползвам, ако успея да го събудя и разместя. Естествено върнах се на моето място с разваления монитор. Останалата част от обслужването на този екип не оправда очакванията ми. Поисках чаша вода и чаках двадесет минути, но я получих чак след когато минаха с количката с напитките.

Летище Делхи

Кацнахме в Делхи. Вече е 17.09.13 г. Летището е ново и модерно. Бързо обработиха багажа и излязохме. Очаквах смрад, тълпи просяци и викачи за тук-тик, но нищо такова нямаше. Или бяхме на паркинг, който не е достъпен за всички или в 4:30 часа сутринта няма много мераклии да досаждат. Рейсът ни беше за 25 души, с климатик и вентилатори. Да, точно така с вентилатори. Отначало се чудех защо са сложени, но климатикът беше толкова „силен“, че се налагаше да се спира. Тогава ползвах вентилатора. Пътувайки през нощта основното което видях е, че е доста прашно, освен че е мръсно и прилича на крайните квартали на Кайро. Но ние не влязохме в Делхи, а продължихме към Гургаон, квартал или град-сателит на Делхи. Хотелът се оказа в близост до основния път, чийто участък беше в ремонт. Нов пет звезден хотел на сред нищото. Всичко му е както трябва. И стаи, и рецепция, и закуска. Тъй като се беше разсъмнало докато се настаним, някои от нас решихме да изчакаме закуската. Оказа се много добра. Имаше много неща, включително и готвени от китайска, индийска и европейска кухня. Опитах от една чудесна задушена риба и пелмени с пилешко месо от китайската кухня. Престраших се да си взема фреш портокал, защото хотелът ми се стори достатъчно чист и не сбърках. Изненадата на ресторанта беше експресото - сагафредо, перфектно, 2 глътки. Само в Италия съм пила по-хубаво.

Hotel Pullman

След чудесната закуска, душ, 2 часа почивка и с възстановени сили започнахме обиколката. Първо беше обяд в ресторант. Менюто беше комбинирано, по малко от различни ястия. Нан-хляб, пиле, картофи тандури, ориз, леща, спанак, задушени зеленчуци, доматена (рядка) супа, сладолед, чай или кафе. Напитките се плащаха. Местната бира ми се видя скъпа - приблизително 4,50 евро, което за за техния стандарт е много.

Менюто в ресторанта (снимката ми е предоставена от друг участник от групата)

Следваше обиколка на Делхи. Е, незнам какво да кажа. Само возене. Трафикът е доста натоварен, но и програмата не беше натоварена. Минахме покрай Червения форт и след това пеша до Джама Масджит. Е няма такава мръсотия като тази, през която минахме. Повече от 10 минути пеша, но през нещо като пазар, по улица, по която се надпреварват рикши, тук-тук, мотопеди и коли. А за „аромата“ да не говорим – не може да се опише. Основно лъхаше на урина, но минавайки покрай тиган с някаква гореща мазнина с кафяв цвят ми прилоша. Въпреки всичко, очаквах да е по-зле. Явно фантазията ми е „по-развинтена“ и представата от прочетеното е леко преувеличена.

Трафик

И всички „свирят“

През 1648 г. започва строежа на джамията Джама Масджит и само шест години по-късно е завършена. Тя е по поръчка на Шах Джахан, посветена на дъщеря му Джаханара Бегум. За построяване на сградата са похарчили 1 милион рупий и се е ползвал труда на 5 000 човека. Архитектът на чудната джамия бил известният Устад Халил. Самата джамия се състои от 3 големи входа – Източен, Северен и Южен, голям двор, където мюсюлманите се молят, две четиридесет метрови минарета и четири кули. Джамията побира над 20 000 души. Не ме впечатли особено, тъй като съм била в Синята джамия в Истанбул и в тази на Шейх Зайед в Абу Даби, която е моя фаворит.

Джама Масджит

Още на вратата се събуваме, но аз бях подготвена и си носех чорапки. Там се опитваха да ни продават хотелски чехли (май втора употреба), но не разбрах защо хотелски чехли са позволени, а джапанки (примерно) – не. Явно няма вече нищо религиозно, а само бизнес. На жените, които са с панталон им дават едни шарени „пеньоарчета“. Не искам да мисля, кой ги е обличал. А мъжете с къси панталони получават „поличка“. Парче плат с което да се омотаят. На всичко отгоре взимат по 300 рупии, за да се снима. Проверяват чанти, джобове, но аз тъй като не взех халат, продължих най-безцеремонно. Самата джамия е доста прашна и захабена. Направихме снимки и си тръгнахме обратно по същия път към рейса.

Джама Масджит

Следва посещение на мемориала Радж Гат. Тук е кремиран бащата на нацията Махатма Ганди. Голям парк. Доста индийци го посещават - все пак Махатма Ганди е важна личност от историята на Индия. Честно казано бих заменила посещението на Радж Гат с това на гробницта на Хюмаюн (втория моголски император). По програма трябваше да я видим този ден, после на следващия и накрая – „греда“. Много ме е яд. Гробницата е много хубава и е предшественик на Тадж Махал. След Радж Гат, на път за първия хотел, който ще посетим, минавахме покрай Вратата на Индия (1931 г.) – мемориал, върху който са изписани имената на 9 0000 индийски войници. Снимки в движение. За съжаление през цялото време в Ню Делхи „кръжахме“ и снимахме само от автобуса.

Мемориала Радж Гат

Вратата на Индия

Първият хотел, който посетихме беше Le Meridien New Delhi. Много хубав хотел, реновиран в съответствие с всички изисквания на един пет звезден хотел. Следващият хотел беше Hyatt Regency Delhi. Заслужаваше си петте звезди с много а-ла-карт ресторанти, СПА център - отличен хотел.

Последни в програмата бяха Президентството и Парламента. За съжаление вече се беше стъмнило и не успяхме да видим нищо. Обиколихме два пъти с рейса около един осветен фонтан и това беше. Снимки през нощта, в движение, е не се получиха.

Вечерята беше отново в ресторант извън хотела. Менюто беше едно към едно с това от обед. Все едно някой, който е поръчвал е направил “copy – paste”. Оттам направо в хотела за да стегнем багажа за тръгването ни на следващия ден към Агра. След толкова дълъг ден, почти без сън предишната нощ и благодарение на чудесните матраци в хотела, спахме като бебета.

Нов ден – 18.09.2013 г. Програмата в Делхи включва единствено Кутуб Минар и след това заминаваме за Агра. Закуската отново хубава, а кафето – превъзходно. Към 9 ч. след кратко пътуване бяхме в комплекса Кутуб Минар. Очарова ме! Това беше най-доброто до този момент от Делхи!

Кутуб минар

Кутуб Минар е най-високото тухлено минаре в света. То е най-високата кула, не само в Делхи, но и в цяла Индия. Размерите му са впечатляващи: височина 72.5 метра, диаметър в основата е 14.32 метра като към върха се стеснява до 2.75 метра. Минарето е изграждано по времето на трима владетели. Започнато през 1193 г. по времето на мюсолманския владетел на Делхи Qutb-ud-din Aibak, който построява първия етаж. Вторият и третият са заслуга на неговия наследник Shamsu’d-Din Iltutmish, а четвъртият и петият  на Alaud-Din, Firuz Shah Tughluq. Последните етажи са от бял мрамор и са в по-различен стил. За построяването на минарето са използвани материалите от 27 разрушени хиндуистки храма.

Около Кутуб Минар

Внимание заслужава и металният стълб, който според легендата е даден от Бог Вишну. Той е бил издигнат от Chandragupta Vikramaditya от династията Гупта. Не е точна рожденната му дата, но е ясно че е било между 375 – 414 г. На самият стълб има надпис на санскрит, който казва че е издигнат в чест на Вишну и че хвали храбростта на Чандра (Chandragupta Vikramaditya).

Железния стълб

Стълбът е 98% ковано желязо и е доказателство за умението на древните индийски ковачи. Той привлича вниманието както на археолози, така и на металурзи с факта, че е издържал 1 600 години на открито без да има сериозни корозии по метала. Уникални са съотношението на металите, както и обработката им, за да се достигне до такъв резултат – повече от 16 века минимално увреждане. Височината на кола е 7.21 метра, а тежестта над 6 тона.

Кутуб Минар

Кутуб Минар

Направих доста снимки и се опитах да запечатам всеки фрагмент от комплекса. След приятното посещение на Кутуб Минар, отпътувахме за Агра. Имаше доста натоварен трафик на излизане от Делхи. Разстоянието между Делхи и Агра е 210 км, а след почти 2 часа път видях табела с надпис: Агра – 185 км. Ужас. Но вече бяхме на магистрала – нова и почти празна. Пътуваме ние и изведнъж, колите пред нас спират, обръщат и се връщат обратно. Някъде в далечината на един мост се виждаше малобройна група протестиращи, които бяха затворили магистралата. И се започна една истерия. Отначало на всички им беше интересно, после, когато протестиращите започнаха да се приближават страхът на някои хора започна да взема връх. Не, че не можеше да стане лошо. Група от 20-30 хлапета с тояги (по-скоро летви) спряха колите по магистралата. Никой не се опита да премине. Явно не искаха да ги провокират. В рейса започнаха да се чуват предложения: „да се обадим в посолството, за да ни защитят и да не ни вземат заложници“. Не виждам как щяха да помогнат, но не ми се влизаше в безмислени спорове. Индийския водач непрекъснато говореше по телефона и казваше, че се чака полиция. И така след 1,5 – 2 часа протестиращите сякаш се изпариха. Дали беше дошла полиция (не минаха покрай нас), дали някой им нареди - не знам, но изчезнаха. Когато минахме по моста, имаше доста нахвърляни и натрошени тухли, но нищо друго.

Това са част от протестиращите хлапета (в дясно с „тоягите“). Но вижте колко е хубава магистралата.

След това „приключение“ вече можехме да продължим за Агра. Е няма такъв град. Не знам къде отиват приходите от Тадж Махал, но не е в общината или поне не се използва за почистването на града. В началото на града разгледахме едно хотелче и хапнахме късен обяд (около 15:30 ч.). После по улиците на Агра се „потопихме“ в атмосферата на шум, миризми и ужасен трафик. В този ден все още се празнуваше фестивала на бог Ганеша. Накачени на открити камиони с мощни високоговорители от които се лееше индийска музика, тълпи от индийци празнуваха и танцуваха, а някои от бяха и боядисани с бои във всички цветове на дъгата. Като видеха рейса с чужденци, започваха да танцуват с още по-голям ентусиазъм.

Из улиците на Агра

По улиците на Агра, фестивала на Бог Ганеша

По улиците на Агра, фестивала на Бог Ганеша

И така, лавирайки между всякакви превозни средства, крави, прасета, кучета, избягвайки дупките, заобикаляйки купчините с боклук се добрахме до нашия хотел – Radisson Blu Hotel Agra. Много хубав петзвезден хотел, насред нищото или по-скоро сред циганския квартал. Но в Агра всички квартали ми изглеждаха цигански. Настанихме се и се приготвихме за инспекция на хотели, кратък пазар и вечеря. 

Radisson Blu Hotel Agra - много хубав петзвезден хотел, насред хаоса

На пазар отидохме, когато вече беше се свечерило. Улицата с магазините беше без осветление и дори в някои от магазините не се виждаше почти нищо. Като цяло за 45 минути в безмислено мотане, не можахме да напазаруваме почти нищо. Добре, че на връщане в един магазин за шалове спазарих 3 копринени шала, за да не съм съвсем „капо“.

В хотелът, в който вечеряхме и разгледахме имаше настанени българи. Явно беше известен на нашия пазар и се оферира и от други български агенции. Хапнахме. Вече леко започна да ми омръзва една и съща храна и добре, че имаш нан-хляб и някое друго вегетарианско блюдо, та да сменя този ориз и пиле.

Прибрахме се в хотела, след един бърз пазар на вратата на автобус. Излизайки от ресторанта един находчив търговец ни предложи гривнички и други джунджурии на добри цени. На следващия ден ни предстоеше ранно ставане - в 5:00 ч., тъй като искахме да видим Тадж Махал по изгрев слънце. След освежаващ душ, потънахме в дълбок сън в хубавите легла.